Левски по дух е монах, по дело е бунтовник

юли 17, 2017

Васил Левски наричам Икона на българската свобода – заради какво? Защото за една икона и едно иконизиране са нужни святост вътрешна и подвиг външен. Не е проблемът, както ми го постави един богослов: „Ама, г-н Толев, Вие сте богослов – той трябва да има чудеса!“. Ами той направи чудеса – двеста вулкана приготви в България! Вие не можахте да ги запалите да изригнат. Това направи Апостола. Защо трябва да прави други чудеса, за да му дадете звание на святост!? Този човек, когато си купеше за един грош халва, го записваше; той напусна цялата жизненост, за да дочака венчалния пръстен с бесилката, с единствената си невеста, наречена България. Някой друг да се е венчал с бесилка за България? Този човек свали дрехата на монаха, за да сложи тогата на бореца за свобода.

Левски по дух е монах, по дело е бунтовник!

Как можеш да го отминеш, та той е изключението!

Мерсия Макдермот добре казва: Българите нямат нужда от Господ – те си имат Левски! Тази англичанка (която за мен по прераждане е българка) му направи биография – „Апостолът на свободата“. Защо? Защото разбираше от характеристики. А го нанизаха – като момченце какво бил, после вуйчо му как го тормозел… Голяма лъжа е, защото вуйчо му го е бранел. Когато е арестуван в Пловдив, вуйчо му архимандрит Василий е повикан в затвора като тъжител, но го защитава… Измисли се някаква класова битка. Но нали трябва да има класи, трябва да има и битки. Ама с кого? С попа, той винаги е враг номер едно на комунистите.

Това е Левски! Не може да бъде сменен с нищо. Безспорно и други сложиха костите си – но по принуда. А той с величаво достойнство отиде и каза: Любене, няма да вдигна въстание, защото не са готови! Защо ми пращаш Димитър Общи, който ще лъже народа? Но когато му пращат Ангел Кънчев, той го приема с радост. Вижте Левски как е познавал хората! Този човек създаде двеста комитета в България, направи лично поведение идеологията на общото въстание; този човек участваше в една голяма дипломатическа игра – дуализма между Турция и България, но не ползваше никакви други привилегии; този човек, в края на краищата, позна, че не може още да се прави въстание. И след това въстанието не даде резултати…

Какво трябваше да направи, когато настъпи разгромът – когато Димитър Общи и другите проиграха цялата му дейност? Да отиде отвъд Дунава? И там да търси Странджата с черпака, който отдавна беше умрял, а и Караджата бе погребан… Да търси милостиня, да яде някъде една чорба!? Това е под величието на подвига му. Как не искат да разберат! Нямаше нужда от предател. Защо е нужен предател за величието на това дело!? Къде да отиде – отвъд Дунава? Невъзможно. Да се върне при своите байовци (на които той изглеждаше момче, щото те бяха по-възрастни, но му викаха: „Бай Василе“), да го крият в своите плевни и да живеят със страх!? Безспорно, пътят му беше точно този – това, което го беше научил от Христос в неговото шестгодишно стоене в манастира и бдения заради Бога. Нямаше нужда да го предават. Отиде да извърви Голготата си. Отиде в Ловеч, за да може да си извърши кръщението; да може да си извърши венчавката в идеята на свобода. Затова го наричам Икона на свободата.

Когато поискаха да го канонизират – това е пресметливост на малкото умозрение, аз се възправих веднага (и по телевизията говорих). Председателят на Общобългарски комитет „Васил Левски“ ме подкрепи и много съм му благодарен. Не трябва да се канонизира и да се иконизира една личност от големия исторически иконостас и да я сложат в някаква църквица. Да не може да се позволи на арменеца, на евреина, на католика да отидат да направят признание на това, че един българин им е донесъл свобода. Не може да го сведете до едно вероизповедание!

Както виждате, каменните божества си ги прибраха. Хилядолетията ще си приберат и иконите, няма нищо страшно в това. Имат си житията, разбира се. И Аполон си има житие – Белведерски е наречен, хубавецът… Отидоха си. Онова, обаче, което е принцип, то остава. Принципът остава! Левски не може да смени принципа си – принципа на Голготски път, път за свобода. И това направи. Отиде и кротичко си сложи клюпа. Защо? По дух – духовник, по дело – бунтовник! Това е пътят.

Из “Интервю от Златния Фонд на БНР” част II, списание “Нур”, бр. 3/2016

 

Слово за Васил Левски

юли 17, 2017

Видеозапис на слово за Васил Левски, изнесено от Ваклуш Толев на 19 февруари 1998 г. във Военен клуб, гр. Пловдив

Васил Левски – Иконата на българската свобода

юли 17, 2017

Навършват се 180 години от рождението на Васил Левски – Иконата на българската свобода, както го нарича Ваклуш Толев. Икона, но на иконостаса на националната ни история, не на отделна вероизповед. Нарежда го сред Тринадесетте поименни безсмъртни българи, наред с цар Борис III – Обединител, хан Аспарух – Основател, княз Борис – Покръстител, цар Симеон – Просветител, св. Климент Охридски – Азбучник, Св. Йоан Рилски – Покровител, св. патриарх Евтимий – Мистик и Воин, Отец Паисий – Будител, Баба Тонка – Майка на безстрашието, княз Александър Батенберг – Съединител, Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений, Ванче Михайлов – Воин на оскърбените българи. Всички те, според Ваклуш Толев, са “живото духовно вълмо на българската бъдна историчност”. За тях той определя Ден – 28 август, денят на кончината на цар Борис III, и призовава за изграждането на Дом-Светилище в тяхна чест. Домът-Светилище ще бъде българският социален учебник на приложна отговорност и социална доблест, казва Ваклуш Толев в своята книга „Духовните дарове на България“.

Щастлива е историята на онзи народ, който може да изведе на националния си олтар личности на признание и дела за показ. Защото личността е свещена и тя освещава институцията и института. Това отведе мисълта ми от тринадесетвековната история на България да отлъча с прозрение и предназначение – преценени в дан безсмъртна – Тринадесетте безсмъртни поименни българи. Никой не е лишен от правото на безсмъртие и никой не е оскърбен в достойнството си, че не е при тях.

Васил Левски е дарен с обсега на голямото мислене на държавник, на молитвеник, на бунтовник. Той свещенодейства само пред един олтар – народа; дава на людете само едно причастие – революцията; обрича и дава само една жертва – себе си!

Безспорно той е духовно лице. Тази тайна – монашеството, го обрича и на вътрешно вглъбяване, вътрешно служение. Учителят му Христос е казал, че Бог е в нас и ние сме в Бога!, затова той изрича: „Времето е в нас и ние сме във времето!“. Някои погрешно, в поведение да снемат част от неговия ореол, пишат, че хвърлил расото. Не! Левски не хвърля расото, а намята тогата на свободата и сменя малкия олтар, който е обиталище на вярващите, с Мировия олтар на историчността на един народ! Вътрешната страна на монашеството е идеята да се узрее за жертва. Ето защо не като съблазън излиза от манастира, а в името на едно служение, в името на националната свяст. Той е дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората!

Левски носи една от най-големите световни идеи – че религията на роба е свободата! И само той от всички световни революционери има прозвището Апостола, защото наистина е с провиденцията на апостол.

Васил Левски за своето дело взема път от Христа, кръв от народа и воля за живот от идеята за свобода!

И духом, и физически той прилага Учението на Христос, а жертвата си дава не като подражание, а като самосъзнание!

Съден е сам, но е достатъчен за всички, защото въплъщава всички! Той е, който казва: „Ако испечеля, печели цял народ; ако губя – губя само мене си!“. Не слага в трето лице – себе си. Мене си – като божествена даденост! И не е предаден, а сам извървява Голготската пътека до бесилката… Неговата предсмъртна венчавка и неразтрогаемият му брак е с единствената му невеста – България. В нейните скути той полага своите кости с клетва за вярност и в нейната душа влива непокорения си дух. Не неизбежният край му дава величие, а величието на неговото дело му отрежда достоен край – такива жертви не се оплакват, те се митологизират!

Възхищението ни не е кумир – няма по-изчистена нравственост от неговата! Реалност е магичността на словото и приложната му воля сред неговите байновци. Те го считат за светец, защото във вътрешния им храм е олтарът на свободата, на който Левски е свят и пред тази святост те правят молитвена жертва.

Васил Левски – Иконата на българската свобода ни оставя вътрешната будност, че пред олтара на свободата най-святата и мистична жертва е човекът – да жертваме себе си вместо другите!

Из книгата на Ваклуш Толев „Духовните дарове на България“ том II

Жечко Попов. Апостолът на свободата, 1958

Жечко Попов. Апостолът на свободата, 1958

 

Отец Паисий извика миналото като идея за национална свяст и съдба

юни 18, 2017

ВДома на безсмъртните българи ние ще поменем и онзи велик монах, който намери непресъхнал кладенеца на живата вода: Отец Паисий – Будител. (Защото кладенецът на самарянката отдавна пресъхна!) Жива вода Паисий разнася, за да утолява жажда за свобода. Той намира тайната в какво се крие – онова глъхнещо ехо на минало величие извика на живот, когато царуваше безличието на пет века робство и само вкопаните църквици напомняха за духа ни!

„О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин…?” – това е големият взрив на будителството. Един зов събужда цяла България, събужда милиони българи. Не от летаргията, а от необходимото робство, което спира инвазията на азиатщината.

Паисий е будител не само заради този призив „Защо се срамиш!”, а заради будността, че не бива да заспиваш.

Тогава започва голямата битка, която нашето Възраждане води. Ние не правим Ренесанс, не връщаме еладската култура, а казваме: „Имали сме царе, патриарси…”

Отец Паисий е националният път и историческата гордост на българския народ!