Пенчо Славейков – отговорност към земята и възмога към Небето

юни 9, 2017

На 10 юни 1912 г. (28 май стар стил) среща смъртта си Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений, един от 13-те поименни безсмъртни българи.

Докато беше поселник на земята, той имаше отношение на отговорност към народ, към богове, към свободата, която трябва един народ да има, към величието и жертвите; но когато трябваше да направи поселението, беше го предоставил на своята спътница – че трябва да бъде погребан тъй, че в гроба му да има прозори, защото душата му е имала само една възмога – възмогата към Небето!

Из слово на Ваклуш Толев, изнесено на 30.11.2000 г. в гр. Варна

ПСАЛОМ НА ПОЕТА

Другарко, сещам аз, последний час настава,
час сбогом и от теб, и от света да зема –
към своя хубав край се вече приближава
на земний ми живот тъжовната поема.

И може би, че мен мнозина ме обичат,
мнозина може би, до днес за мен незнайни,
мъртвеца те с венци ще искат да обкичат,
към живия биле в живота тъй нехайни.

Ти, моя гърлице, едничка радост в дните
на самост, на тъга и на беди горчиви,
пред тях ти затвори на моя дом вратите
и запрети им ти, на мъртвеците живи –

над моя хладен прах порой сълзи да леят,
сълзи лъжливи – с реч тържествена и дива
над мен да се глумят, безумците, и пеят:
„От временний живот во вечний той отива.“

Другарко, хубав край на моя дял световен
ти дай; – недей ме ти на чуждите оставя,
от тях да бъда аз при мъртвите заровен
на гробищата, плач душите де смущава.

Там, на високий хълм, където с теб, с другари
обичах да седя, в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там, де мълчането пей дивната си песен.

Ти знаеш, погледи отвърнал от земята,
че аз ги в небеса възйемах все нагоре:
да е и моя гроб възйет към небесата –
и не в пръстта вграден – отвсякъде с прозори!

И там отнесте ме, и там ме оставете
во росен утрен час, когато чучулига –
символ на моя дух – понесла на крилете
химн жизнерадостен, се в небеса издига.

И там сложете ме на мряморния одър.
Покоя ми сълзи и стон да не смущава.
Зорницата, кога от небосвода модър
изгрей, челото ми с милувка да огрява.

Таинствения ход на битието моя
свободен поглед в блян честит да съзерцава,
да съм свидетел аз, макар далеч от зноя
на земния живот, какво в живота става.

Да виждам слънцето вълшебно как разтваря
на суетливий ден работнишките двери,
и звездочела нощ как тихо, пред олтаря
на отдиха, крила в молитва ще разпери.

Тогава може би слухът ми ще опази,
в светата тишина – о, може би тогава –
и онзи свиден звук, за който чезнях ази
в живота, отчужден от лихата му врява.

Това, в което ми живееше душата,
ще чуя: за живот от радост озарена,
как слива своя химн земята в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена.

Пенчо Славейков, „На острова на блажените“, София, изд. „Захарий Стоянов“, 2008

Симеон Велики – един от 13-те безсмъртни българи

май 27, 2017

Слагам сред безсмъртните и сина на княз Борис, цар Симеон-Просветителя! Защото извършва не само победността да му се даде име Симеон Велики. (Той е единственият, който го носи, защото границите на тази България са неизмерими вече, много големи.) Но и нещо друго – той, който е готвен за духовния живот на България, се оказва, че е не по-малко, а даже може би с няколко степени по-добър цезар, отколкото жрец. Обединява България и я разширява до неимоверност. В същото време цар Симеон създаде стратегия на културата! Докато бащата прави азбучната стратегия за култура, той прави стратегия на културата –доктрината Pax Simeonika, т.е. Симеонов свят! Нещо безспорно, защото Златен век на книжнина никой народ няма. На книжнина –тя си е наша, ние си я наричаме българска. Никой народ няма! Златни епохи има, железни епохи има – какви ли не щете, но не и на книжнина!

Винаги ползвам на Михайловски отговора как трябва да паднем – на колене ли? Не, той казва: Ако ще паднеш, прав падни! Българинът трябва прав да пада. Защото когато имаше алюра, галопа, динамиката на коня, той не ходеше на колене. Това трябва да го разберат! Не е шовинизъм, това са тайните, богатствата на един народ. Ето какво направи Симеон. Ами аз само като чуя за „Азбучна молитва“ (на Константин Преславски), и един час не мога да се съвзема. Защо? Никой народ няма Азбучна молитва! Отделен е въпросът колко пък красиво от старобългарски е преведена от Емануил Попдимитров. Това са големи поети навремето.

„Азбучна молитва“ можеше да създаде само тази школа, която Симеон покровителстваше

В IX век –когато европеецът чете Евангелията само на латински или гръцки – българинът има своя култура и чете басните на Езоп, преведени на старобългарски език. Басни, „Александрията“ … Симеон е наречен вторият Птоломей. А Птоломей какво е? Пазител на културите на Египет… Затова Симеон съм го сложил сред безсмъртните.

Из интервю от Златния фонд на БНР (Втора част), публикувано в списание „Нур“, брой 3 от 2016 г.

Паметник на цар Симеон Велики, част от архитектурния комплекс „Създатели на българската държава“ над гр. Шумен

Паметник на цар Симеон Велики, част от архитектурния комплекс „Създатели на българската държава“ над гр. Шумен

Слово за българската култура

май 23, 2017

Едва ли има по-светъл празник за българския народ, за националната ни свяст и за историческото ни предназначение от празника на българската просвета и култура, от празника на славянската писменост – Аз, Буки, Веди, Глаголи… – онова, което даде нашият културен престиж.

Много неща са казани, десетки хиляди томове са изписани за братята Кирил и Методий. Тези двама братя в необходимост и в повеление (необходимостта идва от Моравия, повелението идва от Византийския двор) трябваше да носят защитната лампичка на славянския народ – Аз, Буки… И така те написаха тези букви. Тръгнаха и отидоха… Прогонени – един държавен глава ги прие и направи история, история на българския народ. С това той ги вгърна завинаги в световната история. Те нямаше да имат чертано име в историята на Европа, ако не бяха деца на България. А никой не можеше да изключи от страниците на европейската култура или на европейския живот тогава присъствието на България, която е една от трите големи държави в тези векове. Тази държава чертаеше съдбини, тази държава даваше път, тази държава даде и култура. Именно за това те влязоха в нейните страници, в страниците на световната история.

Аз искам да надникна малко по-другаде, искам да отворя една по-друга страница за битието на тези равноапостоли и за благодатния духовен, светлинен дъжд над тази земя, която беше белязана също така с още един равноапостол – княз Борис I Покръстител, за да стане тук огнище. Не огнище – просто клада на духовни, морални и културни ценности за целия славянски род, а оттам следовниците да го дадат като трапезен хляб на цялото човечество. Азбуката, която св. княз Борис прие като културна потреба чрез учениците на светите братя. Цар Симеон създаде книжовните школи Охрид и Преслав – апологети на Християнството и скриптори на държавата.

В съзнанието на този народ, който има дързостта да приюти гоненото слово, е белегът на необходимостта и изразът на прозрението, за да прави преценка и да съхрани съкровищата. Това е голямото прозрение на Борис Покръстителя! Това е белязаната звезда, която носи Симеон I, за да даде на своите скриптори простор, свобода и право да създадат онова, което ние наричаме „Златен век на българската книжнина“ – едно име, неповторимо в световната история.

Това е безпогрешната интуиция и творческото въображение! Един народ, ако няма творческо въображение, не може от буквите да направи мисъл и да напише светостта за поклонението си. Това носеше този народ. Това беше неговият индивидуален белег. Това беше личната му енергия, но и обществената му отговорност.

Като стратегия на културата – взехме буквата и я носихме на света, написахме книгата и я дадохме на школника. Стратегия, която и като религиозно битие ни опази – защити ни като крепостни стени не само срещу вулгаризирането на социалния ни бит, но и срещу светостта на вътрешното ни изповедание, когато не позволихме кандилцето в домашния ни храм да загасне. Защо? Защото имахме „Отче наш“ на славянски, на български.

Това е грамотността. Няма по-страшно робство от неграмотността, освен полуграмотността, която е унищожение на ценностите с претенция за величие.

Народ без просвета винаги е роб. Безспорно, тази йерархия на българската култура достига до това, което устоя тя да надмогне – до робството.

Културата не е рефлекс от мислене, а е едно душевно развитие, тя не отразява – тя променя

И точно това направи българското Аз-Буки, азбуката. Тя промени – промени битието на прабългарина, промени битието на славянина и направи България. Тя ги роди! От една нова утроба, утробата на културата, роди един народ, който до вчерашния ден се е разлъчвал по физиономии и етничност. Културата ги роди в единство. И затова казвам: тя не отразява, тя не е рефлекс на мислене – тя е мъдрост, която променя.

Из „Слово за българската култура“, списание „Нур“, брой 4 от 1993 г.

Кирилицата - пано, част от архитектурния комплекс "Създатели на българската държава" над гр. Шумен

Кирилицата – пано, част от архитектурния комплекс „Създатели на българската държава“ над гр. Шумен

Княз Борис І – пленник на бъдещето на България

май 1, 2017

На 2 май 907 г. почива княз Борис I, наречен Покръстителя в идеята на Ваклуш Толев за Ден и Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи

Княз Борис І до такава степен е пленник на бъдещето на България, че дори жертва и първородния си син, за да създаде това, което сега светът се опитва да прави – етнически мир.

Борис Покръстителя намира взаимност

Това, което на политически език се нарича мост между различията – между митологията на славянството, в която е имало един доста разнообразен букет от божества, и тангризма на прабългарите – едно изповедание, което в хилядолетията (единствено в света) е чисто монотеистично. Пред този втори олтар народът ни трябва да се защити в историческата си потреба за присъствие на европейския континент!

Из „Духовните дарове на България“, II том

Статуя на Княз Борис I, част от архитектурния комплекс "Създатели на българската държава" над гр. Шумен

Статуя на Княз Борис I, част от архитектурния комплекс „Създатели на българската държава“ над гр. Шумен